Във Варна излезе от печат нова българска пиеса със заглавие „Крал, наречен Лир“. Неин автор е поетесата и преводач Теменуга Маринова.

В драматургичния текст действащи лица са Лир, Жулиета, Санчо, Дулсинея, Шекспир, Сервантес, както и шест фигури. 

„Крал, наречен Лир“ не е по-абсурдна от действителността, която обитаваме, но ако след края решите, че нищо не сте разбрали, вината не е ваша. Като правило, колкото и дълго да живее на тази земя, човек я напуска в пълно недоумение“, казва във въведението авторката.

На чувствителните читатели, които биха я обвинили, че използва Шекспир, Сервантес и техните герои без необходимото уважение, тя припомня, че развлекателната индустрия е превърнала четирима ренесансови художници в костенурки, а Бетовен - в куче и никой не е протестирал.

Маринова каза, че текстът датира от 2017 г. и не е поставян досега, въпреки че тя много би искала да го види на сцена. По тази причина, пет години след създаването му, е решила да го издаде, за да стигне все пак до някаква публика. „Исках да споделя малкото истини, които съм проверявала няколко пъти. Има най-различни сведения за среща между Шекспир и Сервантес. Знае се, че една или две глави от „Дон Кихот“ са преведени в Англия и се твърди, че изгубената пиеса на Шекспир „Карденио“ е базирана на епизод от романа на испанеца“, каза писателката. 

Тя обясни, че двамата гении умират на една и съща дата - 23 април 1616 г., но по това време Англия все още използва Юлианския календар, а католическа Испания вече е минала на Григорианския. Човек не може да пропусне подобно съвпадение, смята Маринова. Тя е избрала именно тях за герои, защото в пиесата противопоставя два свята. Писането на пиесата започнало спонтанно с диалог между Жулиета и Санчо, а после дошли и другите образи. 

Според авторката пиесата не е интимна, тя е лишена от любов и поставя въпросите за суетата и властта. Накрая оцеляват само мълчаливите шест фигури, които са нещо като аватари на героите. Те ни връщат към пещерата на Платон, но излизат навън и това може да се възприеме като някаква надежда, сподели Маринова. По думите й създателите, в лицето на Шекспир и Сервантес, си имат свой отделен живот, който не се различава от този на техните креатури. Те са хора като всички останали, с оглед на човешкото им битие, а това че са големи творци, остава в произведенията им, обясни тя. 

Попитана какъв театър би искала да вижда по българските сцени, Теменуга Маринова изрази мнение, че в битуването на изкуството у нас има пълна липса на вкус.

„Българите ходят на театър, защото имат тази потребност, но си излизат меко казано разочаровани. Нека не се заблуждават театралите, зрителите не са в залите, защото им харесва това, което виждат. Показват се спектакли, които са на ученическо ниво, гарнирани с крясъци и много пушек. На актьорите не им се разбира, а текстът трябва да излиза, да се чуе, не да се смотолеви“, каза тя.

Според Маринова няма нужда от непрекъснато поставяне на до болка познатата родна класика, а от нови български пиеси, които да се работят съвместно от драматурга и режисьора, докато станат пълнокръвни.

„Искам да върна смисъла в театъра. Да се чува това, което се изговаря, и то да има смисъл“, добави тя.

Авторката харесва драматургия, която носи послание. Сред любимите й автори са Дарио Фо, Евгений Шварц, Хенрик Ибсен, Питър Шафър, Йожен Йонеско, Бертолт Брехт.

Теменуга Маринова е издала стихосбирките „Сладък живот“ (ИК „Сребърен лъв“, 1996), „Пристанът на кравите“ (изд. „Захарий Стоянов“ 2004) и „Сбогом, Нефертити“ (изд. „Фабер“, 2010). Освен „Крал, наречен Лир“, тя е автор пиесите „Петък по обед“ и „Вълшебната шапка“, която е радиопиеса за деца, поставена след конкурс в програма „Христо Ботев“ през 2022 г. Като преводачка е работила по поезията на Едгар Алън По, Луис Карол, Робърт Фрост, Уилям Блейк и Алфред Тенисън. В неин превод излизат „Стихотворения и поеми“ на Едгар Алан По (ИК „Сребърен лъв“, 2001), поемата „Фантасмагория“ от Луис Карол (изд. „Пи Букс“, 2020) с илюстрации на Теменуга Станчева. Маринова е носителка на наградата „Кръстан Дянков“ за превода на поемата „Улица Пустота“ от Боб Дилън (София, 2013).